1
Очите на малкото три годишно дете се замрежиха. Горещите сълзи потекоха по още румените му бузки и стоплиха малкото му личице. Не, родителите му нямаше да се върнат и да го вземат, както обещаха. Изминаха три часа, от както те си тръгнаха, от както обещаха, че ще се върнат след малко и от както оставиха детето си само в мрачната уличка. Беше началото на януари. Лютата зима настъпваше. Студения вятър си играеше с косата на Хината и не й даваше мира. Момичето избърса очичките си и се огледа. Къде всъщност беше? Не познаваше това място. Никога не бе идвала. Двете сгради, между които тя се намираше, бяха високи и правеха уличката между тях още по-мрачна и тъмна, от колкото някога развихреното въображение на Хината би могло да си представи. Ставаше все по-студено. Вятърът не утихваше, а напротив, ставаше все по-силен и свиреп. Момичето наведе глава и сви краката си под тялото, като леко седна върху тях. Опря длани до лицето си и започна неуморно да плаче. Сълзите й измокриха краката й, от което й ставаше още по-студено. Малката Хината беше облечена само по едно бяло потниче и лилаво, тънко клинче. И дори бялото яке, което беше наметнато отгоре й, тънко, направено сякаш за носене през пролетта, не можа да я стопли. Тъмно лилавата й, къса коса не можеше да покрие дори врата й, който вече беше измръзнал. Ето че заваля и първия сняг. Снежинките, с техните най-разнообразни форми, правеха най-изкусно пируетите си около бедното момиче. Тя спря да плаче за момент и вдигна белите си като две снежинки очи нагоре към небето. Сякаш почти пълната, бяла луна сипеше своите сълзи върху детето и плачеше наравно с него, заедно с тъмно синьото небе и едвам очертаващите се звезди. Хината протегна ръката си. Улови една, две снежинки и ги поднесе към лицето си. Колко красиви бяха само! Хината обожаваше снежинките. На лицето й се промъкна една бледа, едва доловима усмивка, която обаче бързо се изпари, щом топлия й дъх разтопи приятелчетата й. Момичето се сви в най-близкия ъгъл. Ставаше й все по-студено. С това темпо нямаше да дочака утрешния ден… Изведнъж в глухотата и тишината, в която до сега се чуваше все още отчаяно опитващото се да бие сърце на Хината, се чуха стъпки, хрупащи под натрупалия вече сняг. Сърцето на детето затуптя с бясна скорост и тя притисна ръчичката си към гърдите, за да не вземе то да изхвръкне. Прекъснатия, зловещ звук от приближаващия човек се усили. Ставаше все по-силен с всяка изминала секунда. Хината скри уплашено главичката си под ръката си и започна тихо и несигурно да плаче с треперещ глас. Беше свита на кълбо и не смееше да помръдне. Изведнъж, изпълнена със страх, усети една ръка, която леко я побутна по гърба. Тя бързо надигна главата си и затаи дъх от ужас. Щом зрението й се прочисти от сълзи, тя съзря една стройна дама с кърваво червени очи и черна, като тази нощ коса, леко приклекнала до нея със сияещи от щастие очи.
-О, слава Богу, жива си!-възкликна въодушевено жената.-Как попадна тук?-възрастната жена съзря неописуемо силния страх в очите на малкото момиче, усмихна й се топло и продължи с мек, спокоен глас.-Не се притеснявай, аз съм до теб. Не си сама. После ще ми разкажеш всичко, нали? Сега по-добре ела да се сгрееш и успокоиш, живея съвсем наблизо-с тези думи напълно непознатата жена, но и някак толкова близка на Хината я вдигна на ръце и я прибра у дома си.
Името й бе Юхи Куренай. Тя се погрижи за Хината, подаде молба да й стане настойник и с одобрението й, детето вече заживя при нея в уюта на скромния й дом. Тя разказа на жената как родителите й са я оставили сама в онази тъмна уличка с успокоението, че имат малко работа и съвсем скоро ще се върнат да я вземат. Куренай се разчуства и разплака. Беше чувала за такива родители, които са твърде бедни, за да отглеждат децата си и ги оставят на произвола на съдбата, но не вярваше, че ще срещне едно такова дете, че ще вкуси от болката му и ще го задържи. Но ето, че стана. Сега тя си имаше дъщеря! Куренай обикна Хината още от първия път, в който зърна дълбоките й, тъжни очи и чу медения й, изпълнен с нещастие глас. Това беше взаимно и за Хината.
Измина една година. Хината празнуваше формално своя рожден ден. Настойницата й не беше кой знае колко заможна, но я обичаше и искаше да й го покаже. На този ден тя й подари едно малко, синьо конче. Още щом го видя, Хината ахна.
-Звезда, звезда, мамо, виж!-започна да се радва момичето и да сочи едното око на кончето-В окото му има звезда, мамо, не е ли прекрасно!-подскачаше около понито то. Да, Хината знаеше, че Куренай не е нейната майка и тя много добре помнеше биологичните си родители, но я чувстваше толкова близка, че веднага започна да я нарича така. Що се отнася до малкото конче, да, то наистина имаше една искрица, скрита в ъгъла на едното си око. Куренай й го подари, като символ на надеждата, за да може то винаги да пази Хината със своята звезда. Така го и кръстиха. Звезда стана най-добрият приятел на Хината. Двамата бяха неразделни.
Изминаха цели четиринадесет години от тогава. Хината порасна, разхубави се и дори навърши своето пълнолетие. Куренай пък още беше в разцвета на силите си, четиридесет година дама. Но ето, че щеше да настъпи един съдбоносен ден за тази жена, с който започнаха и проблемите на вече осемнадесетгодишното момиче.
Хината беше излязла пред къщата и береше билки, докато в кухнята настойницата й вареше вода за чай и готвеше обяда. След малко момичето се озова пред нея с набраните цветя и пое черпака от ръцете й с думите:
-Подранил е повече от обикновено. Чака те отвън-Хината смигна на Куренай и се зае с готвенето.
-Благодаря ти много-промълви жената с усмивка на лице, целуна момичето и развързвайки въодушевено престилката от кръста си се запъти към вратата.
След малко беше на двора, където я чакаше мъжът, с когото беше обвързана-Сарутоби Асума. Двамата се прегърнаха и седнаха на пейката в градината. Прозорецът на кухнята гледаше точно към нея. Хината се усмихна и започна да бърка супата невинно и тихо тананикайки си, сякаш просто си вършеше работата, но с ъгълчето на очите си наблюдаваше какво се случва отвън. Двамата започнаха да си говорят с усмивки на лица. След малко обаче Асума стана сериозен и се изправи. Куренай го последва с учуден поглед. Мъжът застана на колене и хвана нежно ръката й, изричайки нещо. След като свърши, Куренай грейна от щастие и повтори въодушевено няколко пъти една кратка дума. Той сложи нещо на пръста й и тя се спусна в прегръдките му. Хината надигна изумена погледа си, питайки се дали се е случило това, което изглежда… След около час обядът беше готов и масата беше сервирана. Асума си тръгна и след малко Куренай влетя разплакана в къщата, прегърна Хината, завъртя я няколко пъти и с разтреперан глас пророни:
-Хината, сгодена съм!-очите на Хината се разшириха.
-Това наистина ли е вярно, майко?!-жестът на Куренай беше повече от ясен. Тя вдигна ръката си и на безименният й пръст блесна златен пръстен. Хината нададе радостен вик и стисна в прегръдките си разтрепераната жена.-Честито, майчице, честито! Искрено се радвам за теб!
Месец след това Куренай започна да се чувства много зле. Имаше температура, повръщаше, имаше огромен апетит и беше припаднала на няколко пъти до този момент. Хината започна да се притеснява за нея и я заведе на лекар. Причината, обаче, не беше толкова за притеснения, колкото за щастие, защото Куренай очакваше бебе вече в третия месец. Бъдещите родители бяха много щастливи. Асума започна да идва по-често да я вижда, по два или три пъти на ден или просто оставаше през цялото време. Много често обаче хладилникът оставаше празен, заради лакомостта на Куренай и двамата излизаха да напазаруват, а се прибираха късно. Хината разбираше, че са ходили на ресторант без нея. Така тя често оставаше гладна. Започна да се тревожи. Не толкова до вниманието, което не получаваше, а от това, че в бъдеще от грижа за нея, Куренай нямаше да смогва да се грижи и за детето. Тя се явяваше в голяма тежест. Всяка нощ заспиваше с тази мисъл, сънуваше кошмари за това как на бедната жена не й стигат парите и детето остава гладно или с дрешки, които вече не му стават, а сутрин се будеше изпотена и уморена. Не можеше да го допусне. Това определено щеше да се случи и то скоро. Куренай вече беше в края на седмия месец. Скоро бебето щеше да се роди и мъките му щяха да започнат. Трябваше да напусне къщата час по-скоро.
Една вечер Хината изчака Куренай да заспи, стана от леглото си и се облече. Взе личната си чанта, сложи вътре храна, вода и дрехи, целуна настойницата си и излезе на двора. Отиде при коня си Звезда, който вече се бе превърнал в истински жребец.
-Събуди се, Звездичке, време е. Време е да тръгваме-шептеше тя, галейки коня по муцуната. Той отвори очите си и звездата в окото му проблесна. Той се изправи и напълно свежо разтръска главата си, сякаш до сега не бе спал, и зачака заповеди.
Хината го натовари и се качи отгоре му. Обърна се назад и погледна дома си за последен път.
-Сбогом… -промълви тя, докато сълзите й се спускаха по бузите й-… майко… Давай, Звезда!-извика заповедно тя, избърса сълзите си и запрепуска диво напред.
Сря Май 06, 2015 5:53 am by 
