Опиянен от смъртта

Убийства. Кръв. Писъци. Това бе единственото, което се въртеше в ума му. Живееше за това. Стивън Маклейн страдаше от неизлечима шизофрения. Гласовете, които чуваше в съзнанието си бяха единствените му партньори. В началото те го побъркваха, не го оставяха да спи, да се храни. Но с времето просто се привърза към тях. Към прожекцията, която мозъкът му бе създал. Няколко пъти бе влизал в психиатрично заведение, наречено лудница, но всеки път намираше начин да избяга. Не можеше да живее без да вдишва свежия прохладен въздух в планинското градче, без да усеща тъжния полъх на вятъра, без да наблюдава кръвта, стичаща се от телата на жертвите му и без да слуша агонизиращите им писъци. Мигът преди диханието им да спре окончателно му се струваше все по-запленяващ с всяко убийство. Човекът винаги се моли за милост, въпреки че е наясно с това, че няма шанс. Жалкият поглед на жертвите на Стивън го изпълваха с чувство за сила и му даваше увереност. Кървавите им лица, обляни с кръв и сълзи изглеждаха очарователни. Дълбоките им рани-като кървав път към небесата. Жертвите, които се преструваха, че са безстрашни и силни го афектираха. Бе наясно с това, че ще гние в Ада. Но желаеше един невероятен живот. Живот на ръба. Полицията го издирваше, но този факт не го притесняваше. Бе свикнал да се укрива и да живее в сенките. В мракът се чувстваше защитен и напълно спокоен. Тъмнината му даваше мощ...
***
Бе мразовита и безлюдна нощ. По улиците на градчето не се виждаше човек. Дори животните се бяха скрили някъде. Във въздуха се носеше аромат на дъжд и...на смърт. Сякаш времето предвиждаше предстоящото клане. Тъмни облаци бяха закрили звездите. Луната упорито се опитваше да си проправи път между тях, за да освети със слабата си светлина черната земя. Единствено Стивън се разхождаше навън. Часът бе точно полунощ. Когато всички спяха, забравили за проблемите си, за страховете си... Това бе любимото време на L. Нощем се чувстваше изпълнен със сили. Предполагаше, че Луната му дава подкрепата си в убийствата. Но той бе един заблуден човек, така че можеше да си мисли, че и еднорози има. Имаше ясна цел, която трябваше да осъществи тази нощ. Да погуби семейство Ким.

Кметското семейство живееше в огромен старинен замък в края на града. Умопомрачаващ дворец на тъмнината. Домът-мечта за Маклейн. Жалко, че тази нощ щеше да изчезне. Огромната сграда притежаваше над 50 стаи, а интериорът отвътре също бе от едно време. При бури, когато гръмотевици зловещо падаха от небето, гледката бе дори по-впечатляваща. Като от картина на известен художник.
И ето, Стивън се озова пред дома на кмета. Светлини в къщата не се виждаха. Той бавно пресече улицата и застана на стълбите на замъка. Бавно се изкачи. Застана пред врата и се вгледа в табелката, на която пишеш " Семейство Ким". Маклейн извади парче метал от джоба на старото си палто и зачеркна надписът на металната табелка. Зловеща усмивка се изписа на лицето му. Той знаеше местоположението на резервния ключ. Бе наблюдавал членовете на семейството многократно. Повдигна една саксия и взе ключа отдолу й. Отключи. С малки крачки пристъпи вътре. Дървеният под скърцаше под краката му. Запъти се към стълбите за втория етаж, спалнята на госпожа и господин Ким. Те бяха хора на възраст. Едното им дете бе голямо и отдавна напуснало града, а другото бе едва на 12. Той пристигна до желаната дестинация. Голямата врата от най-качествено дърво го делеше от набелязаните жертви. Той безшумно я отвори. Влезе със сигурни стъпки в стаята и огледа. Нямаше много мебели, но определено всички си пасваха. Набързо отиде до леглото в помещението, където жертвите му бяха заспали в дълбок сън. Стивън носеше със себе си въже, която щеше да използва, за да завърже кмета. Бе планирал едно наистина забавно представление за него. L бе взел със себе си любимия си нож от огромната му колекция. С това оръжие за професионалисти бе убил много хора...наистина голяма бройка. Младежът се надвеси над лицата на двамата възрастни. Прокара острието на оръжието си по лицето на господин Ким. Той се размърда, сбърчи нос и вежди и несигурно отвори очи. На лицето му се изписа страх. Щом видя Маклейн, щом усети студения метал по сбръчканата си кожа. Съпругата на Едуард Ким се събуди също. Изпищя. Хвана ръката на мъжа си и нервно прехапа устни. Щом погледът й попадна на ножа в ръката на Стивън, тя издърпа съпруга си към нея, с цел да го спаси от острието. Непохватно скочи от леглото и се затича към вратата. Kim бе заключил вратата, а ключът бе в него. С плашещ поглед прониза жената, опряла се на вратата, безпомощно плачеща. Тя удряше по стената, крещеше. Едуард бе замръзнал на едно място. Страхуваше се да помогне на съпругата си. Обмисляше възможността да скочи от прозореца, но шанса да оцелее бе малък. Погледът му хаотично се разхождаше навсякъде, ръцете му трепереха, а сърцето му препускаше. Маклейн застана на крачка от жената. Тя бе прехапала устни, а сълзите се стичаха по лицето й.
-Какво искаш от нас!? -викна тя, хвана дръжката и я натисна бясно надолу. -Вземи всички богатства, само ни остави!- молеше се тя. Падна на колене и заплака по-силно.
-В крайна сметка се оказваш по-смела от мъжа си,-направи заключение той-но това няма да те спаси. Изправи се.- изрече с дрезгавия си плътен глас. -Наблюдавай, Едуард.- нареди той.
Госпожа Ким се изправи, като едва се държеше на треперещите си крака. Едуард Ким съсредоточи погледа си над Клариса Ким. Той я обичаше. Но не бе достатъчно безстрашен, за да я защити.
-Моля те, моля те, който и да си, не я убивай! Убий ме, но пощади нея...- жалко проговори мъжът.
Стивън стисна жената за врата, обърна леко главата си към Ким.
-И твоят ред ще дойде. Защо да не я убивам? Поне няма да си сам в Ада...-презрително отговори. От дълго време не бе запазвал самообладание толкова продължително. Гласовете в главата му сякаш бяха изчезнали. Само омраза можеше да се разчете на лицето му. Омраза, подхранена от убийството на цялото му семейство... Убийство, причинено от кмета... Може Ким не помнеше Стивън Маклейн, но той все още имаше ясния му образ в съзнанието си. В онази кървава нощ, когато той бе едва на 7.
Стивън насочи вниманието си към Клариса Ким, която се бореше за глътка въздух и безнадеждно се противеше. Младежът, да, той бе едва на 22, докосна кожата й с острието. Обходи ръката и, стигна до вените... и безмилостно заби върха на точното място. Струя кръв флегматично започна да се стича от ръката на жената, а тя пусна писъците си наволя, когато Маклейн освободи шията й от захвата си. Крясъците бяха като песни за неговия слух. Даваше си сметка, че е ненормален, ама такава го създаде омразата, сега, не можеше да се промени, вече напълно полудял... Той докосна мястото, къде пулсът се усещаше най-добре. Усмихна се. Рязко вдигна оръжието във въздуха, размаха го срещу жената и с едно движение сряза шията й с изключително острият си нож. Крясъкът на Едуард огласи помещението. Той невярващо закри с длани лицето си и се молеше видяното да бъде просто един кошмар. Но не бе. Кръвта на съпругата му изцапа белите стени, разля се върху дървения под, по персийския килим. Главата на жертвата се откъсна от тялото, веднага щом острието премина през шията и падна на земята. Въобще не й остави възможност да изкрещи.
Обърна се с лице към Едуар, който се опитваше да се скрие под леглото, но и това нямаше да го спаси. избърса с пръст кръвта от острието, а след това облиза върха на палеца си. И това ако не беше извратено...
Застана на крачка от огромното легло. Приклекна, за да срещне очите си с уплашения поглед на възрастния мъж, който се бе скрил под леглото, както вече ви е известно.
-Излез.-заповеднически каза Стив.
Ким несигурно пропълзя назад, опитвайки се да се измъкне. Но разбира се, младежът бе бърз и бе от другата страна на леглото още преди старчето да излезе. Той се изправи на крака и застана очи в очи с врага си.
-Направи го бързо, моля те...-промълви той.
-О, не. Бързата процедура единствено за тези, които заслужават. За твое съжаление, не си от тях, копеле. -засмя се силно, необуздано, разклащайки глава. Като откачалка, всъщност той бе.Очите му бяха придобили леко червеникав цвят. Определено не изглеждаше по най-добрия начин в момента. По принцип бе красив и хората си правеха грешно впечатление за него, мислейки го за мил младеж. Но обвивката често даваше погрешни представи.
Маклейн хвана ръката на Ким. Огледа пръстите му. И изведнъж...ги отряза всичките. С умели, резки движения завъртя ножа си и острието просто премина през тях. Жертвата изкрещя от болка. Агония се изписа на лицето на човека. Болката, която премина през него бе унищожаваща и все пак нищо в сравнение с предстоящото. Капки кръв падаха по пода. Стивън имаше със себе си средновековен меч, наследен от прадедите му. Той бе закрепен на колана му. Бавно го завъртя над главата си и тънкото острие ловко премина през част от човешкото тяло, застанало пред него. Лявата ръка последва примера на пръстите. Викът на Едуард бе побъркващ, изпълнен с болка и страдание. Той стисна зъби, сви очи и единственото, което желаеше беше лесна смърт. Нищо повече.
-З-за-защо го правиш?-смотолеви Ким, а по набръчканото му лице се стичаха сълзи.
От крайниците му се стичаха кървища. Скоро загуби и тях... Маклейн прокара меча си по гърдите на вече издъхналия господин Ким. Отмъщение...най-после чувстваше удовлетворение. Натисна меча си и той премина през плътта, стигайки до органите, които щеше да вземе със себе си за спомен. Чувстваше се толкова уморен... Уморен от всичко това. Най-после бе стигнал до спокойствие. Той седна на огромното легло и се подпря на лакти на коленете си. Прокара пръстите си през косата си, въздишайки. Можеше ли да се промени или всичко вече бе загубено?