Различни, но толкова еднакви...

Дневниците на Клариса
23.09.2012
Беше толкова трудно да се контактува с него. Откакто бе пристигнал в града преди няколко месеца не бях говорила с него нито веднъж. Бяхме в едно училище. Живеехме на една и съща светла улица. Няколко пъти погледите ни се срещаха, но само това. И именно затова ми беше толкова интересен... Научавах за него само от слухове. Казваше се Кевин. Беше красив, да, но не това беше това, което ме привличаше у него.
Една нощ го видях в двора ми. Когато заподозря, че го гледам от прозореца избяга. Очевидно идваше от задния двор. Тогава зърнах някаква странна синя светлина, идваща отзад, но не обърнах голямо внимание. Важното тогава беше какво правеше той в двора ми. Дали искаше да разбере нещо за мен...? Ако бе така, защо просто не говореше с мен?
Дневниците на Клариса
19.09.2013
Изминаха две години. Днес за пръв път той ще говори с мен. Щях се постарая да разговаря с мен. Кевин се беше преместил в моето училище след като преди година го беше напуснал. Бях научила, че в предишното си учебно заведение имал проблеми и точно затова напуснал. Днес щеше да е първият му учебен ден в новата гимназия. Дългоочаквания ден най-после бе дошъл!
Дневниците на Клариса
21.10.2014
Нищо между нас не се беше променило. Преживях го. Но все още ми беше толкова интересен... Все още исках да науча повече за него. Той беше загадъчен. А точно по това си падат момичетата.
***

-Клара, скъпа, къде смяташ, че отиваш толкова рано?- попита майка ми, която слизаше по стълбите от втория етаж. Изглеждаше уморена и сънена, донякъде раздразнена, защото я бях събудила.
- Знаеш, че скоро ще има състезания между училищата, трябва да вляза във форма.- механично отговорих аз. Отворих входната врата и изтичах през нея без да изчакам майка ми да зададе втори въпрос.
Преди важни състезания винаги се подлагах на повече физическо напрежение, за да съм подготвена, защото внезапното напрягане на мускулите ми водеше до тежки последствия. Днес трябваше да пробягам поне 3 километра. Бягах по тротоара като тактично движех ръцете си. Не бързах и се оглеждах наоколо. Съседът Марк Джонсън миеше червената си спортна кола само по шорти. Изглеждаше секси.
-Хей, Марк!- извиках аз и му помахах. Той ми отвърна със същото.
Марк беше няколко години по-голям от мен, някъде на 19. Познавахме се от деца и бяхме добри приятели...тогава. Но се промени, както всички, когато навлизат в тежката фаза от живота, да пубертета. Когато стигнах къщата на семейство Стингс, където живееше Кевин намалих темпото си и спрях. През тези две години, в които той беше в града не бяхме общували много. Той беше моето увлечение, когато бях на 14. С времето колкото и да опитвах да завържа разговор, просто не се получаваше и разбрах, че всичко е безнадежно. Усмихнах се при спомена. Сякаш беше вчера, когато надничах през прозореца на кухнята му вечер... Осъзнах се и продължих по пътя си с усещането, че някой ме наблюдава. Дали беше той?
Прибрах се към девет часа сутринта, няколко часа по-късно. Бях ужасно уморена и смятах да си почина два-три часа, когато на вратата се звънна. Учудена отидох до вратата и отворих. Останах изненадана от госта си. Това беше Кевин! Какво ли правеше тук? Сърцето ми бързо заби и се изчервих. Все още изпитвах това чувство, когато го видех, но определено го бях превъзмогнала. Да!
- Баща ти е в болница. Безрасъдно се сби с моя...- каза незаинтересовано той, толкова бавно и безжизнено, че чак ми се доспа. Уау... Но асимилирах ситуацията, за която ми съобщи, бързо грабнах чантата си от закачалката и изтичах през врата, избутвайки го.
- Коя болница?
След половин час вече нервно крачех пред болничната стая, гледайки спокойния Кевин, седнал на един стол, гризащ ноктите си.
-Това е лош навик, особено за момче.- казах.
-За мъж.- поправи ме той, а аз се засмях. Той обаче не се засмя. Просто леко се усмихна. Добро начало, определено.
За кратко време замълчахме. Сега ми бе дадена възможност да говоря с него и нямаше да я пропилея. Колкото и наивно да звучеше.
-Не се ли притесняваш за състоянието на баща си?- попитах.
-Не. Той е...неземно издръжлив.- кратко отговори.

Чакам си некста ^_^ <3

2.
Седях на стола до болничното легло, закрила лице с дланите си, опитвайки се да не се засмея и да прикрия ревността си. Та татко обичаше автомобила си повече от мен самата! Гледах го как се опитва да заспи и се опитвах да не вдигам шум. Толкова безразсъден... като мен.

***

-Тате, какво стана? Защо се сби с господин Матю?- попитах нервно крачех из малката болнична стая.

-Имам си основателна причина!- отговори той ядосано и надигна глава.Изпъшка от болка. Имаше синини по тялото си, но за радост нищо сериозно не бе станало. Само няколко рани и счупена ръка...да.

-Слушам те...- седнах на малкото канапе срещу леглото му.

-Аз най-спокойно си поливах ливадата, когато онази напаст се довлече при мен и започна да мрънка и да прави неуместни забележки. Бил съм паркирал бебчето си пред дома му! Как ли пък не! Паркинга е точно срещу дома му, за Бога! Къде да паркирам! Той просто ме мрази... Използвал съм неговия паркинг... Да, да! И така започнахме спор, той нарече съкровището ми набор на баба му! Каква наглост!- говореше ли, говореше... И наистина, тази кола беше много стара!
Прелест от 1963, (чудно как се движеше още...) с черти на катафалка, боядисана в бляскаво черно, идеалната кола за един любител на качеството. Умирах от срам, когато бях малка и баща ми ме возеше до училище... Всички деца казваха, че пътувам заедно с мъртвите. И тогава се появи Бен- колата на мама в която можех да се качвам спокойно без някой да ми се подиграва.
След около половин час баща ми бе изпуснал фронта и заспа. Аз излязох от стаята и завървях по дългия коридор. Няколко медицински сестри ме изгледаха лошо. Може би заради блузата, която носех. На нея имаше огромна плюшена задница на слонче, която идеално си пасваше с визията на косата ми... Все тая. Исках просто да се прибера у дома. Мразех болниците и те сякаш изпиваха всички позитивно в мен. Чувствах се като смазана, а престоят ми тук не трая повече от два часа... Когато излизах видях Кевин да напуска болничната стая на баща си. Дори не ме погледна, напразно попитах как е баща му. Майната му.

Дневниците на Клариса
06.11.2014
Днес бе денят на помирителната вечеря. Семейство Стигнс бяха поканени у нас на вечеря от моята грижлива, вечно дружелюбна със съседите майка.Човек би си помислил, че това бе само преструвка, ала не беше. Това бе нейният характер. Татко още се цупеше, а мама му се караше. Н ме свърташе у дома. Исках да изляза навън. Усещах странно напрежение в себе си. Стомахът ми се свиваше. Но не заради Кевин. Просто се молех татко да не направи проблеми...

***
-Скъпа, ще облечеш тази рокля!- крещеше майка ми в опит да ме настигне. Бягах по стълбите, опитвайки се да я игнорирам. Та тази жена искаше да облека ужасна розова рокля, която имаше панделка увита около кръста. Да не бях на три?
- Никога мамо!- затръшнах вратата на стаята ми в лицето `и и скочих на леглото, притваряйки очи. Исках тази вечер да свърши възможно най-бързо.
Станах с нежелание и отворих огромният си гардероб. Грабнах първите дънки, които видях и странна черна тениска с някакъв надпис и се преоблякох, защото бях с прекалено къси дрехи...Така да се каже. С досада вързах кестенявата си коса на високо опашка, а след това влязох в кухнята, където гостите вече бяха пристигнали. Установих, че Кевин е имал и сестра, която никога не бях виждала. Тя беше пълна негова противоположност. Косата и бе руса, а очите тъмни. Лицето изглеждаше весело, а лека усмивка го украсяваше. Тя беше сравнително ниска за възрастта си. Но наистина красива...
-Добър вечер.- поздравих аз и седнах на масата в трапезарията на стол до майка ми.
-Ти трябва да си Клариса, нали?- попита засмяно момичето поглеждайки право в очите ми.- Кевин ми разказа малко за теб.-продължи тя. Кевин? Какво знаеше той за мен? И откъде при положение, че не се познавахме. Предполагах, че дори и името ми не знае!
-Миранда! Моля те спри да говориш. Каквото и да кажеш, все са глупости!- каза брат `и за всеобща изненада, особено моя. За пръв път чух повишаване на тона му. Е, не че го бях чувала да говори повече от 3/4 пъти...
Отношенията между семействата като че ли се затопляха. Разговорите ставаха все по приятни.Но не и за мен. Вечерта преминаваше добре, но по едно време ми доскуча. Затова излязох навън в двора да наблюдавам звездите. Седнах на люлката, която обожавах като малка.
- Какво има?-прозвуча гласът на...Кевин?