~In your eyes...

Резюме:

Историята на едно момиче, което заедно с очите си губи и целия си познат свят. Момиче, което преоткрива себе с помощта на едно момче. Той й показва, че очите не са единствения начин тя да познава света. Показва й, че въпреки тъмнината, в края на тунела винаги има светлина. Без да й казва нищо за себе си, той й показва неща, които до този момент са непознати за нея. А после, просто ей така, си тръгва...
Историята на едно момче, което трябва да се справя с жестокостта на съдбата. Момче, което преобръща света на едно момиче, а после изчезва също толкова мистериозно колкото и се появява.
Но тя ще го намери на всяка цена. Просто за да го види истински... за пръв път. Дали обаче когато го открие вече няма да е прекалено късно?

Резюмето е зашеметяващо и наистина беше много заинтригуващо. Не съм срещала никъде, ама никъде подобен сюжет и за мен ще бъде огромна радост да прочета целият ти фик.Имаш моето постоянно следене.

Резюмето беше много заинтригуващо. Звучи много интересно. Задължително ще следя този фик. С огромно нетърпение чакам първата глава.

Той умря. Баща й. Когато беше на 9. Майка й беше наркоманка, която идваше да я види от време на време, и която крадеше парите от касичката й знаете с каква цел. За щастие си имаше леля Мей. Тя и съпругът й живееха в покрайнините на курортното градче Коноха и й се наложи да се премести там чак от Ню Йорк. Повече не видя майка си. Нямаше и особено желание.
В последствие, смятайки че може да прави каквото си пожелае просто защото е сираче, започна да не се прибира. Първо една нощ, после две. Накрая не се прибираше с цели седмици. Забърка се с лоша компания, започна да правя лоши неща... И разбира се както за всяко нещо в живота и за това тя плати скъпо.
Винаги бе вярвала, че очите са прозореца към душата. Нямаш ли очи - край. А когато изгуби своите мислеше, че ще умре. И тогава се появи той. Сега ще ви разкажа тяхната история. Тя може би е като всяка друга, но за мен е необикновена и истинска... История за реалността в живота.
***
Както винаги в болницата миришеше на... ами, на болница. Но с този аромат бе свикнала много отдавна. Лошото бе, че не можеше да свикне с тъмнината. Понякога се будеше нощем обляна в пот и започваше да крещи, опитвайки се да свали превръзката от очите си. Тогава се появяваше някоя сестра, която й биеше успокоително, което я пренасяше в страната на сънищата.
Странното при нея бе, че наред със слепотата сънищата й също бяха черни. Чуваше гласове, но нищо повече. Светлината си бе отишла... също както и зрението й.
Беше започнала да се отчуждава от близките си, приятелите й я забравиха, а самата тя се затваряше в себе си. Минаваха дни, в които не продумваше и дума. Но уви нямаше такива, в които разговаряше с интерес.
Тя не бе умряла при инцидента, но бе загубила нейния прозорец към света. Сега той бе затворен и тя бе едно нищо. Една ходеща мъртва. Точно така се чувстваше.
***
- Стъпало. Още едно. Готови сме. - сестрата, която се грижеше за нея откакто бе приета в болницата за пръв път й позволяваше да излезе извън болничната стая. Шана смяташе, че животът й тепърва предстои, а не, че вече бе приключил. Мразеше я, за дето вечно бе оптимистка и не вярваше в нищо лошо. Та нали бе сестра, за бога!? През очите й бяха минали най-големите страдания... Но тя все така продължаваше да носи розовите очила.
Усещаше усмивката й. Откакто бе ослепяла, бе започнала да усеща нещата по друг начин. Очите й си бяха отишли, но слухът й се бе изострил. Както й другите й сетива.
След като преодоля и последното стъпало усети приятния полъх на вятъра. Чувството бе толкова приятно, че й се искаше да се затича напред. Само че, изобщо не знаеше къде е и какво има пред нея.
Фактът обаче, че усеща вятър я водеше на мисълта, че се намира пред прозорец или навън. Обаче бяха взели асансьора и изкачиха 20 стъпала преди да стигнат до този тъй наречен "прозорец".
Всъщност се оказа тераса. Голяма, обширна, с широка и висока ограда предпазваща пациентите от размазване долу на асфалта. Ха ха, умееше да се шегува със собствените си проблеми. Естествено, че Шана й каза, че е тераса... чудо не се бе случило и чудеса не се случваха. Не и на нея.
Въздъхна и помоли да се прибере в стаята си. Шана не й позволи.
Чуваха се гласове, което предполагаше, че не е сама. Отидоха до пейка и под напътствието на Шана се настани на нея. Сестрата й каза, че ще се върне след известно време и после я остави сама... с тъмнината, вятъра и гласовете на чуждите хора.
***
Не знаеше колко време бе изминало откакто Шана й бе казала, че ще се върне, но още щом загуби зрението си разбра, че времето вече ще минава по различен начин. Бавно, мъчно и разточително.
Изправи се припомняйки си как бе стигнала до пейката. По усещане, не по пътя, разбира се.
Докато се опитваше да намери изхода от терасата се сблъска с нещо или някого. За малко щеше да се озове на земята, когато нечий ръце я хванаха здраво и я върнаха на краката й.
Подозираше, че "спасителят" вече е разбрал колко безпомощна е тя. Все пак чисто белият бинт овързан около главата и очите й недвусмислено издаваше жалкото й положение. Вътрешно се ядоса на съдбата си, но от това полза нямаше...
- Благодаря. - тихо измърмори и отскубна ръката си от тази на човекът, който се оказа момче. Разбра го по захвата, дланите и аромата му. Просто, всичко в този човек крещеше, че е мъж.
Отново се запъти в нищото надявайки се, че някъде там са стълбите. И през ум не й мина как ще слезе по тях... просто искаше да стигне до стълбите, после щеше да му мисли.
За късмет или не ги намери, но явно точно преди да падне и да се убие (този път окончателно) някой я сграбчи за китката.
- Аз съм. - най-накрая проговори момчето, а гласът му бе... невероятен.
- Нямам си и на идея кой си. - хапливо отвърна и направи крачка назад озовавайки се прилепена към въпросния.
- Аз съм този, който те хвана преди минута. - усещаше се смях в гласа му, което я вбеси.
- А аз съм сляпа, а не тъпа... Разбрах, че си ти, но все още не знам кой си. - чудесен начин да се запознаеш с някого, нали? Особено, ако не си говорил с някой по-различен от болнична сестра, лекар или настойниците си в период от 11 месеца.
- Казвам се Саске. - отвърна момчето и все още й се струваше, че се забавлява за нейна сметка. - А ти си...?
- Сакура. - отвърна момичето съвсем забравило, че пръстите му още стискат китката й.
- Знаех си.

Първата глава беше просто невероятна. Това също е една много оригинална идея. Ще следя фика ти с огромен интерес. Очаквам в най- скоро време да пуснеш втора глава.

Роси, изумяваш ме с всяко твое творение! Темата по която си започнала фика е толкова реална... Ще пишеш за истинския живот, за неговата суровина, за истината...
Ти пишеш много увлекателно и сякаш губя представа за време, когато чета фиковете ти.Пишеш изумително, казвала съм, пак ще го кажа.Заслужаваш всички тези похвали.Колкото до първа глава, тя страшно ми хареса.Браво !

Боже Роси, каквото и да кажа, с каквито и похвали да те засипя, това пак няма да е достатъчно, за да опиша колко голям талант за писател имаш!

Прекрасна история! Грабва още в началото. Описваш много добре. Човек може да си представи обстановката и някак да я почувства.  

не искам да те притеснявам, но ще пуснеш ли скоро следващата глава?

Много, много, много ме зарадвахте с коментарите си!     В момента се хиля като идиот. :ДДДДДД

Благодаря ви страшно много!     

Втората глава е 3/4 написана. До няколко дни ще я имате.

Супер!!  

Време е да понахалствам малко, за което съжалявам. :ДД Кога ще пуснеш следващата глава? Нямам търпение да я прочетаа!!! :ДДД :3

Ами.. не знам. :ДДДД До половината съм я написала още когато написах първата и така си седи. :ДДДД

След това се появи Шана и двамата не си казаха нищо повече. Сестрата върна Сакура в стаята й и й помогна да легне. Шана й каза, че е следобед и й предложи да се разнообрази с нещо докато не се върне с вечерята й. Едва не се изсмя в лицето на сестрата. С какво можеше да се разнообрази?! Преди обичаше да чете, но сега би било малко трудно... Да гледа телевизия бе също толкова абсурдно колкото и звучеше. Можеше да слуша телевизора, но винаги се дразнеше, че не може да види нищо. Може би трябваше да слуша музика, но й се струваше кофти, че не може сама да намери плеъра си. Не желаеше никой да й помага. Нямаше нужда от това. Освен ако не желаеха да й помогнат да умре - ето тогава би се съгласила на всичко.
***
Може би сега си казвате, че това момиче е лудо, че хората живеят без крака, ръце, очи и водят съвсем нормален живот? Не знам какво си казвате в момента, но знам какво чувстваше тя... На нейно място бих желала същото...
***
Тази нощ за пръв път спа... добре. Нямаше писъци, нямаше будене, нямаше я дори черната бездна в съня й, която я поглъща. Но нямаше и светлина. Да кажем, че тази нощ за пръв път сънува сиво. А това все пак бе разнообразие, при положение, че не бе виждала нищо по-различно от черно почти една година.
На сутринта усещаше ухилената Шана, която й донесе закуската. Сигурно според нея, това бе някакъв медицински напредък и така нататък... А може би най-накрая се примиряваше със съдбата си...
- Искаш ли да те заведа на терасата? - медният гласец на сестрата й се струваше невероятно захаросан. Изглежда, че й плащаха, за да се държи лигаво, оптимистично и да изглежда сякаш наистина притежава вяра с размерите на богаташко имение.
- Не. - отвърна тихо, докато се опитваше да уцели хляба. С всеки изминал ден й ставаше все по-лесно, но и по-досадно.
- Чудесно! Ще дойда след половин час и ще те заведа. - сестрата сякаш изобщо не чу какво й бе казано. За миг се зачуди дали да не хвърли подноса със закуската по нея, но едно, че и се стори излишно и друго, че хлопването на вратата красноречиво говореше за липсата на Шана от стаята. Тази сестра не беше особено нормална… Нямаше нищо общо със строгия доктор Киригая или с дежурната сестра Кора. Те винаги звучаха така сякаш искат да й изтръгнат езика, докато Шана беше прекалено голяма оптимиска. От първия ден, в който бе настанена в болницата до този момент, сестрата не спираше да повтаря как розовокосата ще се оправи непременно.
Но Сакура знаеше, че това няма да стане. И то не защото очите й не можеха да бъдат оправени, а просто защото сумата изискана за операцята й бе непосилно голяма. Семейството й бе опитало да събере парите, но въпреки заемите, помощта от приятели и спестяванията им, дори не се доближаваха до една трета от сумата.
***
Шана в действителност се върна след половин час. И въпреки възражението срещу нея не се отказа и в крайна сметка победи.
Пренебрегвайки недоволството си Сакура действително се зарадва на топлия вятър, който галеше лицето й. Терасата и чистият въздух й донасяха блажено спокойствие, което не бе чувствала скоро. Гласовете на другите пациенти я караха да се чувства почти нормална. Да има компания от много време насам, въпреки че всъщност с нея не говореше никого.
-Ще се върна по-късно. – изчурулика сестрата и тананикайки си напусна терасата. Сакура въздъхна. Завъртя глава първо наляво, после надясно. Естествено не можеше да види нищо, но пък успя да си представи фигурите на пациентите, някои от които се смееха доста силно. Самата тя се усмихна леко и наклони глава назад, оставяйки се вятърът да си играе с разпилените й коси.
-Тук е много приятно нали? – гласът едва не я накара да изпадне в шок. Толкова неочакван и толкова близо. Отдръпна се рязко наляво, отадлечавайки се от източника с няколко сантиметра.
-Пак ли ти? – промърмори, но някак си не можеше да му се сърди след като вчера й бе помогнал.
-И аз се радвам да те видя. – иронията и смехът в гласа му си личаха отдалеч. Прииска й се да види физиономията му.
-Това беше тъпо. – едва сдържаше усмивката си.
-Е, Сакура, как минава поредния ден в болницата? – усещаше, че опитва да обърне ужасната ситуация в шеговита. Нямаше против това. Искаше да се посмее. А и този тук беше непознат.
-Тъпчат ме със здравословна храна три пъти на ден, лекарят ми минава тест за нерви поне веднъж преди обед и на сестрата, която се грижи за мен грам не й пука за мнението ми. Идилия, а?
-Познато. – засмя се момчето. – Моята програма е горе-долу същата.
Замълчаха и Сакура се зачуди, как можеше да говори толкова спокойно с човек, когото познаваше само от ден. Сякаш бяха най-добри приятели от сума ти години.
-Знаеш ли, че стаята ти е срещу моята? – момчето явно не обичаше да стои в тишината.
-Как бих могла да знам… - ако можеше би го погледнала тъпо. Но саркастичният й отговор казваше достатъчно.
-Много си заядлива.
-А ти ми задаваш тъпи въпроси и правиш неуместни коментари.
-Вярно… Извинявай. – малко се изненада да го чуе да й се извинява. Не звучеше като някой, който би се извинил ей така.
- Ъм… може би е малко глупаво, но може ли да попитам как изглеждаш? – нервно разтърка пръсти и обърна глава на другата страна. Преплете пръсти и зачака търпеливо отговора му. Какъвто и да беше той. – Просто ми е малко трудно да си те представя.
-Ти как мислиш, че изглеждам? – усмивка се разля на лицето му, но Сакура нямаше как да види.
-Не знам. Висок, хубав, силен… - съвсем леко се изчерви, а той се засмя.
-Значи… приличам на древногръцки бог, с точност – Ерос. Висок съм… около метър и осемдесет. Като слязъл от корица на списание Плейбой и Боди билдинг едновременно. С невероятна блестяща, черна коса и очи в същия нюанс. За информация за други параметри ще трябва да се видим и утре. – момичето вече се превиваше от смях. Особено на смешния превзет тон, с който описваше себе си. Ясно й беше, че го прави за да я разсмее. Получаваше му се.
-Престани, Саске. – през смях каза и обърна глава по посока на гласа му.
-Мой ред е с въпрос.
-На въпроси ли играем?
-Как се озова тук? – смехът й секна и отново обърна глава. Саске разбра, че е напипал болезнена тема, а и някак си не знаеше защо я пита такива неща след като се познаваха едва от 24 часа.
-Дълга история. – отвеяно отвърна момичето.
-Имам време.
-Но няма значение.
-Разкажи ми. – ръката му се озова на рамото й. – Добър слушател съм. – смигна й, въпреки че не можеше да го види.
Сакура въздъхна и прокара ръка през дългата си розова коса.
-Добре…

Айй...   Най- после новата глава. Да знаеш от кога я чакам!  Главата беше много хубава, както и първата. Не видях никакви грешки. Имаше много описания, които според мен са много важна част от един фик, защото го разкрасяват. С нетърпение ще чакам следващата глава.

- Случи се преди почти година… - замълча и разтри дланта си. Обърна глава в посока противоположна на гласът на Саске и въздъхна. Не продължи.
- Ослепяла си преди година, така ли? – розовокосата кимна и отново обърна глава в посока на чернокосия. – Как се случи?
Замисли се. Трябваше ли да споделя с непознат нещо, което смяташе за наистина лично? Нещо, от което я болеше истински… В крайна сметка реши, че така или иначе скоро щеше да се махне от болницата, а историята й щеше да си остане някъде из пространството, из въздуха на терасата. Саске щеше да забрави за споделеното след време, може би дори нямаше да го запомни… Но то щеше да избледнее така или иначе… Винаги ставаше така.
- Аз… Не винаги съм била за пример. И сега не съм, а и не съм се стремяла към това никога. – Саске кимна с разбиране, въпреки че осъзнаваше, че момичето не може да види действието му. Изчака я да продължи. – Бях избягала от вкъщи за пореден път – правех го доста често и на нашите не им правеше особено впечатление, когато изчезвах за ден, два. Същата вечер трябваше просто да отида у Сая, да се напием докато гледаме филми в онази дупка, която нарича дом и да най-вероятно да се напушим. Трябваше да остана там.
Млъкна за малко, но след минута прочисти глас и продължи.
- Но все пак когато Дайсуке ми се обади, за да ме покани на онзи купон реших, че ще ида. Въпреки че усещах, че нещо не е наред. – прочисти гърлото си и продължи леко отнесено, сякаш се бе върнала в онзи момент. – Сая се опита да ме спре, но аз не я послушах. Толкова много харесвах Дай, че бях готова на всичко. Харесвах го от ужасно много време и сега за пръв път се случваше така, че да ме покани да идем заедно някъде.
- Че какво му е лошото да идеш на купон? – с неразбиращ глас попита чернокосия, който до сега внимателно слушаше момичето.
- Явно не знаеш какви хора съществуват и какви неща правят… - поклати глава и сплете пръстите си едни в други. – Дай се занимаваше, а предполагам и, че все още се занимава с наркотици – тоест, за да си в неговата компания трябва да ги употребяваш.
- Компанията ти се състои предимно от наркомани?
- Не! Аз никога не бях част от компанията му, за което сега мога само да благодаря на… Както и да е. – отказваше да приеме съществуването на някаква по-висша сила наричана Господ. Твърдо отказваше. – Когато отидохме в онази изоставена сграда пълна с хора всичко ми се видя толкова забавно. Дай ме остави сама за няколко минутки, а после се върна с чаша с водка, в която очевидно имаше нещо. Отначало отказах да пия, но след увещанията му колко забавно ще бъде всичко, все пак се съгласих.
- Не ти беше единствената чаша нали? – в гласът му не се разчиташе никакъв признак, че я съди. По-скоро беше любопитен.
- Не. – поклати глава и продължи. – Не помня колко изпих, помня че се чувствах сякаш летя. Толкова беше забавно и прятно. Все едно се носех върху облак. Помня, че Дай започна да ме целува и това ме накара да се почувствам като богиня. Някой ни прекъсна, не помня кой, и предложи да играем на „Истината или предизвикателство?”.
- Сериозно? Не знаех, че подобни хора си падат по такива игрички. – Саске се засмя, а Сакура стисна устни. Най-вероятно той я мислеше за голям боклук, за утайката на обществото щом се занимаваше с подобни хора.
- Седнахме на земята и се наредихме в кръг, бяхме петнайсетина, може би двадесет човека. След няколко завъртания на бутилката трябваше аз да избирам истината или да бъда предизвикана. Избрах второто. Бяхме на петия етаж. Долу под прозорците имаше басейн пълен с вода и боклуци. Предизвикаха ме да скоча от терасата в басейна. Предвид състоянието ми, изобщо не се поколебах. Тогава не си спомних, че басейнът е малко по далеч от прозорците…
- Направи ли го? Скочи ли? – Саске бе доста любопитен, въпреки че дотук историята му се виждаше доста странна. Имаше някои въпроси към момичето, но се чувстваше неудобно да я пита за прекалено лични неща.
- Очевидно, щом съм сляпа. Само че вместо да скоча в басейна, който се оказа непосилно далеч, скочих долу на асфалта. Всъщност… не скочих. Бутнаха ме, но не знам кой. – още по-силно стисна устни, но след кратко мълчание продължи. – Като изключим факта, че никой не ми повярва за това, че някой ме е бутнал, най-вече заради пробата за алкохол и наркотици в кръвта ми, лекарят каза, че съм си ударила главата доста силно и съм засегнала някакъв очен нерв. Та всичко стана постепенно, но доста бързо. В началото просто виждах леко размазано, после почти нищо и накрая… нищо. А всички останали наранявания… те са нищо в сравнение с това. Казаха, че съм била в кома около два месеца, което си било истинско чудо. Дори било чудо, че съм оживяла. Аз го наричам мъчение.
- Това е… не знам какво да кажа. – не спираше да я гледа. Някак си… не я съжаляваше, по-скоро я разбираше.
- Това е кофти. – криво се усмихна тя и стана от пейката. Не му даде възможност да каже нищо повече. – Понякога ми се ще да се бях размазала тотално на асфалта. Само че, съдбата е кучка и по някакъв начин винаги оцелявам, колкото и да се опитвам да се предам.
Саске се усмихна и също стана от пейката.
- Е, ако беше станала част от пътната настилка сега нямаше да си говорим, а на мен наистина ми допадат разговорите ни. – тъкмо понечи да му каже, че те двамата всъщност не бяха провели и един свестен разговор, когато зад гърба й се чу сладникавия глас на медицинската сестра.
- Хайде да те върнем обратно в стаята ти. Не трябва да претоварваш крака си прекалено много, а и със сигурност вече само чакаш да ме нахокаш, за дето те изведох без желанието ти… - глупавата сестра не спираше да дрънка, но някак си на Сакура не й направи впечатление. Всъщност… след разказът й, някак си й стана по-леко.
- Добре. – отрони и позволи сестрата да я хване под ръка. – Чао, Саске.
- Чао, красавице.

Това с басейна ме изкефи. хд Толкова е необичайно, че е направо красота. Чакам следващата глава с голямо нетърпение. Невероятна си, Роси, не спирай да ме радваш!

Скоро, скоро ще има глава. :ДДДД

Sexy Milady♥ написа:

Скоро, скоро ще има глава. :ДДДД

Каза тя преди два месеца. хдддд Моляя, моляяяя!!!!
хд